Седя си и луната е цяла. Пълнолуние е, ама аз не съм цяла. Някак пусто ми е без теб. Не че не мога сама, мога. Но с теб е най-хубаво.
Чопля си ноктите. Отново. А си бях обещала, че няма да го правя. Скучно ми е.
Много ме е страх от скуката. Винаги бягам от нея. Само да помириша, че ме наближава и гаааз – надалеч, където ми видят очите. Понякога си мисля, че правя нещо само и само, за да не скучая. И някак не мога просто да се оставя ей така, на течението, да усетя какво е безвремието. Ама току виж се случат едни прекрасни неща, ако се обезвременя.