От години имам връзка с театъра, писането и музиката. А от едно известно време, взаимоотношенията ни преминаха на по-друго ниво. Вече живеем заедно. Говорим си всеки ден. Споделяме желания, страхове, любов – постоянно. Дори и в съня ми.
От скоро отворих нова врата, през която позволих на дълго задържани емоции и желания да нахлуят, и да ме завладеят напълно. Е, най-накрая! Да, някои от вас го казаха, защото ме познават много добре и знаят за вълненията ми още от години назад.
В началото бе объркването. Лутах се между строгото – професионално и желаното – емоционално. Тръгнах по пътя на парите, управлението, графиците, планираните уикенди и кратките мигове усмивки. Вярвах, че това съм аз. Че животът е труден и трябва да гледам много сериозно на нещата. Че всеки ден управлявам живота си, който съм стиснала здраво в ръце.
По средата дойде още по-голямото объркване. Все по-често имах проблясъци, че това, което правя не съм аз. Това са чужди гласове, чужди желания. Какво исках аз? Хм, беше ми трудно да си призная. Всъщност признавах си, но много бързо го затисках с това, което си налагах, че е вярното.
Промяната. Тя не дойде изведнъж. Всичко се наместваше с времето. Хранене, сън, любов, местоживеене, работа, почивка, хора, семейство. Ставах все повече себе си. Някои неща ми отнеха доста време. Но важното е, че стигнах до тях. Щастлива съм. Не, не казвам, че не ме е страх. Напротив. Страхът си е тук. Ама сме се разбрали с него да спазва дистанция, че иначе нещата ще загрубеят. Случва се да се приближи по-близо без да го усетя. Тогава си говорим. Виждам, че с говорене не става и направо му бия шута. Казах ви, все пак съм го предупредила да не се закача с мен.
И така. Официално признах за връзката си с театъра, писането и музиката. Скоро и те ще споделят официално за това. Благодаря им, че през годините търпеливо ме чакаха да се осъзная. И на други хора трябва да благодаря, те си знаят кои са.
