Онлайн всичко е светкавично и без задръжки.
Офлайн – бавно и притеснително.
Онлайн те целувам дигитално – с иконка.
Офлайн те прегръщам силно и усещам аромата на кожата ти.
Брутро. Пуканки или кафе?
Време беше да се събудим. Без значение колко е часът, поемаме към новия ден. Хайде да си го направим готин!
Днес ми е мудно. Едва гледам и мнооого ми се спи. Аз съм бавна и компютърът ми е бавен. Мисли по 2 минути за нещо елементарно. Май е от видео картата…Skype-ът ми също спи днес. Пускам иконки в разговора, а те едва, едва се сменят. Дори човечето с целувката е по-бавно от обикновено. Поглеждам го, а то ми се усмихва. Чакам го да ме целуне, но то продължава да ми се хили. Викам си: „Добре де, аз ли съм объркала иконката или докато я гледам и заспивам, пропускайки момента на целувката?“
Йо! Gangsta, gangsta иии Mother F***er! Това беше най-якият ми грип евър! И защо е толкова як?
Защото ме разтресе и умаломощи така, както дори самата аз не съм успявала, а съм се опитвала всячески, от доста време, повярвайте ми.
Аз съм човек, който като се вдъхнови е способен да почне да прави паралелно 100 неща. Дали ги довеждам до край всички, или поне едно от тях, това е друг въпрос. Но важното е, че обичам да се чувствам така, пълна с идеи и енергия за покоряване на върхове!
Е, сега е точно така. Не се бях чувствала истински от доста време насам. Някак правех разни неща, но те просто се случваха около мен.
Абе грипеца си е кофти работа, не го пожелавам на никого, но на мен ми подейства изненадващо много добре.
Прочетох чуждо есе за любовта, за болката, за липсата на разбиране, споделяне. Усетих го толкова близко и в същото време – вече далечно.
Стана ми радостно, защото отново видях живота си преди и сега. Отново направих онази равносметка, от която само преди няколко месеца ме болеше толкова много. Сега обаче ми е радостно, още не мога да осъзная даже колко съм щастлива, страхотно е!
Прочетох чуждото есе и се почувствах като гост в дома на момичето, което го бе написало. Много откровени, лични чувства и тревоги бяха споделени в него. Неща, за които ни е трудно да говорим, защото заговорим ли сълзите ни не могат да се спрат.
Хареса ми колко много това откровение прилича на моите, онези, които и аз пишех отвреме навреме, когато не мога да заспя и имам нужда да се освободя от хилядите напиращи думи в главата ми. Обичам да пиша, но предпочитам да не е за тъга, а за радост и любов, която не е мираж, а е толкова вътре в мен и около мен, както сега, че …че просто като си седя ей така ми е хубаво и се усмихвам.
Душата ми е уязвима. Опитвам се отново да заспя, но мислите ми ще ме накарат да бълнувам. Гледам в тъмнината и си мисля за нас, за споделянето, за любовта.
Изпитвам страх, не, не само от това, че тази нощ може и да не успея да заспя, а от самотата.
„Самота? Но нали сме двама? Нали Аз спя до теб и ти си до мен?“
Да, двама сме, но самотата понякога е състояние на мисълта. Сега стоя сама в тъмното. Ти спиш до мен.
Страх ме е, че от любовта боли. Когато обичаш толкова много, лесно можеш да бъдеш наранен. Страх ме е, че взаимността може да изчезне, че ще се умориш да ме изслушваш докрай.
Всеки ден е празник, бурна вихрушка от спомени, цветни конфети и много заря. Защо обаче усещам, че ме боли сега? Преди седмица си мислех, че знам коя съм, после се обърках, обърнах се настрани и си мислех точно по ей този път да поема. Днес знаех отново коя съм, гордо престъпвах и мечтаех, чертаех, планирах, виждах се с теб. Само няколко часа по-късно отново това се оказа мираж. Колко много песни за любов, колко много песни за мечти, за болка от любов… Наистина се обърках. Стана още по-сложно 
Нали уж беше простичко в началото. Обичам те, обичаш ме. Заради това, което съм, в което вярвам, заради нас. Дали и това е било илюзия?
Не зная…Оказа се, че много неща не знаем. Май повече не знаем отколкото знаем. Поне това знам.