Седя си и луната е цяла. Пълнолуние е, ама аз не съм цяла. Някак пусто ми е без теб. Не че не мога сама, мога. Но с теб е най-хубаво.
Чопля си ноктите. Отново. А си бях обещала, че няма да го правя. Скучно ми е.
Много ме е страх от скуката. Винаги бягам от нея. Само да помириша, че ме наближава и гаааз – надалеч, където ми видят очите. Понякога си мисля, че правя нещо само и само, за да не скучая. И някак не мога просто да се оставя ей така, на течението, да усетя какво е безвремието. Ама току виж се случат едни прекрасни неща, ако се обезвременя.
Та чопля си чисто новия маникюр под пълната луна, правя се на въркулак, гладен за живот извън този, който му се предлага. Искам да избягам. От хората и излишния шум. Просто да бъда с теб на остров с безвремие. Ето че можело. Ако е с теб безвремието не е чак ужасно. Дори бих казала, че изглежда вкусно.
Жадна съм за времето за нас, за безкрайни вечери с нестихващи луни, за дълги разходки по плажа, за двете ни ръце докоснати, за целувки и само за нашия смях, така го обичам. Теб обичам. Всъщност няма без теб, защото ти винаги си в мен, в моето въображение, в душата и сърцето ми.
