Винаги съм обичала да пиша. Просто от едно известно време спрях. Защо? Защото ме хвана страх. Ама такъв страх, който те сковава и не ти дава да спреш дори за малко и да се замислиш. Какво правя тук? Защо имам усещането, че не съм там, където трябва? Защо препускам през живота без да помисля истинки какво искам?
Страхът ми бе от провал, от това, че не съм достатъчно добра, достатъчно себе си. Бягах от моето аз, позволявах на всичко друго да завладее живота ми, но не и на самата себе си.
И ето че днес нещо се обърна в мен. Днес се случи началото на промяната. Реших, че няма да се страхувам, че няма да се откажа, ако стане трудно. Да, имам тази склонност винаги, когато стане трудно да бягам. Накъде и аз не знам, но си намирам много убедителни доводи за това действие.
Преди 3 седмици ме диагностицираха. Оказа се, че имам Хашимото. Лекарката каза, че нямало друг начин и само с хормони ще се оправя. Значи някой като ми каже, че няма друг начин много се ядосвам. Още повече, че заради глупостите на тези същите лекари преди време пиех в продължение на 2 години хормони, от които не само, че не се оправях, ами се чувствах като парцал. Това бе по повод друг проблем, но принципът – абсолютно същият.
Още миналата година бях чувала за лечението чрез храна на Д-р Гайдурков и имах няколко познати, които благодарение на него се бяха оправили на 100%. Именно затова реших, че няма какво да се чудя, просто трябва да пробвам. Успях много трудно да си взема час, но все пак ме вмъкнаха в графика му. Вървях към кабинета на д-р Гайдурков с голямо вълнение. Нямах търпение да се срещна с него и да започна програмата, за да се оправят показателите ми колкото се може по-бързо. (Обръщам внимание, че тук отново бързам. Аз винаги бързам. За всичко. Ама много често това ми изиграва лоша шега.) След прегледа държах така важното листче в ръце, на което пишеше всичко за 1-вата част на програмата. И така въоръжена с голяма доза увереност аз започнах да я спазвам иии още на 3-тия ден бях готова да се откажа. (Отново бързам.) Защо? Защото ми стана трудно. Ето отново моята невероятна склонност да се предавам, когато вече не е толкова лесно. Писна ми да ям едно и също, дразнех се на онова зелено смути, което трябваше да поглъщам всяка сутрин – вече не исках и да го погледна. Дори не бях толкова гладна, колко раздразнена, че не мога да изпия дори една чаша кафе. Е, открих, че съм била пристрастена към кафето. Нищо ново. Винаги съм го знаела, но сега изпитах ужасния ефект върху себе си. Спеше ми се, бях изключително кисела, започна да ме боли рамото на лявата ръка (тя понякога се обажда), не ми се правеше нищо, за мен светът беше едно кофти, мрачно място. Започна да ми се яде дюнер. Аз не обичам дюнер. Е, тези ефекти не бяха само от спирането на кафето разбира се. Доктор Гайдурков ме беше предупредил за всички реакции на организма и, както ми обясни той, тялото ми за 3-4 дни ще изпитва доста силно детоксикацията и нещата, които съм описала по-горе са абсолютно нормални. Е, аз се надявах мен да ме подминат. Да се окаже, че тялото ми е толкова чисто и невероятно, че изобщо няма да изпитам каквито и да е неприятни ефекти. Уви, това не беше така.
Ето тук всъщност се случи моментът, в който аз разбрах, че трябва да променя нещо. Нагласата си. Винаги бързам нещо да стане, после винаги бързам то да се промени, после винаги бързам да ми стане по-лесно. По този начин не довеждам нещата, които истински искам до край, съжалявам за това, самозалъгвам се, че решението е било правилно. От днес правя крачка към вярата в това, че нещата ще се получат; към търпението; към това да остана, когато ми стане трудно и да премина препятствието по-силна.
Днес пиша. Не съм писала отдавна. Мисля, че ще пиша все по-често. Без страх. Просто аз, такава, каквато съм.
