Събудих се в моя хармоничен свят. Тялото ми – с дъх на шоколад, солено, с пясък по краката.
Вървях по пътя на душата и не знаех колко време ще е тъжно.
Не бе ли достатъчна гледката? – Синьото море пред мен, няколко жълти банана и един джет.
Не бе ли достатъчно времето? – Спокойно, слънчево, само за плаж и следобедни разходки.
Не бе ли достатъчна любовта? – Истинска, нестихваща, отговорна.
Да, достатъчно е.
Тогава какво?
Тъжната нотка идваше от друг свят. Свят на детство и игри, на усмивки и малки геройства, на порастване и рани.
От това място се носеше хлад и недоверие, имаше егоизъм. Нямаше удовлетворение, а високи изисквания. Нямаше разбиране, а клюки, разнасяни от вятъра.
Това място се опитваше да завладее и изяде красивия пейзаж, да го заличи и да се намести удобно в новото си пространство.
Борих се яростно. Плаках. После пак се борих. Успях да победя с малки поражения.
Малки ли? Никак не са малки. В името на самосъхранението избрах поставянето на солидни граници и отдалечаването. Взех си моя слънчев ден с морето и вътрешната хармония, и любовта, и отидох колкото се може по-надалеч от хладния свят.
Довиждане, до другото лято. Всъщност не, довиждане до деня на подкрепата и вярата в моя свят. Вярата в доброто, любовта и в самата мен.
