Прочетох чуждо есе за любовта, за болката, за липсата на разбиране, споделяне. Усетих го толкова близко и в същото време – вече далечно.
Стана ми радостно, защото отново видях живота си преди и сега. Отново направих онази равносметка, от която само преди няколко месеца ме болеше толкова много. Сега обаче ми е радостно, още не мога да осъзная даже колко съм щастлива, страхотно е!
Прочетох чуждото есе и се почувствах като гост в дома на момичето, което го бе написало. Много откровени, лични чувства и тревоги бяха споделени в него. Неща, за които ни е трудно да говорим, защото заговорим ли сълзите ни не могат да се спрат.
Хареса ми колко много това откровение прилича на моите, онези, които и аз пишех отвреме навреме, когато не мога да заспя и имам нужда да се освободя от хилядите напиращи думи в главата ми. Обичам да пиша, но предпочитам да не е за тъга, а за радост и любов, която не е мираж, а е толкова вътре в мен и около мен, както сега, че …че просто като си седя ей така ми е хубаво и се усмихвам.